Из "Неизпратени писма"

Миналото е много голямо. Колкото повече остаряваме, толкова повече и минало се натрупва. И става все повече и повече комфортно да се ровиш в него. Искам да ви поздравя всички мои минали, неизбежно изчезнали. Ние тогава може да не сме имали бъдеще, сега настояще, но и ето че нямаме и минало. Защото вие не си спомняте. Не си спомняте. Означава ли това, че и нямаме минало? Или не се само-изразяваме еднакво. Кога ще бъде по-подходящо от Коледа, да се обърнем назад. И да си кажем, било какво било...минало.
Останете си там.

Коледа

Днес официално пролетта дойде. Снегът започна да се топи, локвите се увеличиха. Коледа идва. Наистина. Тази година коледата е прокция на всички минали години, всички минали коледи. Има уговорка да не се случва нищо по-различно. Тази година Коледата ще е възможно най-баналната и обикновена. Нищо вълшебно или изключително не трябва да се случва. Всички ние ще натиснем един бутон в главите си, днес, точно в 12:30 часа на обяд и ще се включим на автопилот. Ще стартираме автоматичната програма "Коледа" и ще започнем да я изпълняваме. Никой, обаче, няма да заподозре нищо нередно. В програмата просто така е заложено. В нея също така е заложено тя автоматично да се самоизключи на 5-ти януари. Тогава всички няма да си спомняме, че сме преживяли една поредна, дублирана Коледа и Нова година, а вместо това ще повтаряме като обезумели "за много години". Ще го повтаряме безброй пъти, точно толкова колкото програмата е заложила. Дори няма да си зададем въпроса "какво?", "какво по дяволите е това "за много години" и какво ще стане след това? И ако преди една година, сме си казали "за много години", не важи ли още това от предходните години и не се ли обезмисля това наслагване" Няма да си ги зададем тези въпроси, защото няма да помним. Тази коледа настъпва пролетта. И нищо повече.
И.

misunderstandings

Да поседна за малко на старата пейка, до каменната къща. Точно до пейката някой е посадил дюла. Есен е. Клоните са натежали и се накланят тежко, тежко, все едно вече им е много тежко цяла година да чакат този момент. И заплашително казват - "дойде време, и ние смятаме да си падаме". Седя на пейката и се сещам, че след онзи клип на Enigma, зрелите дюли винаги ще символизират пътя на живота. Поне за тези, които са го харесали. И почти като есенните листа, започват да капят всякакви misunderstandings. Всякакви чудновати истории падат от дърветата пред мен и ме оставят в недоумение. Човек има в живота си всякакви странни истории. Това добре. Някои свършват зле, други не свършват съвсем, но пак е зле, трети изобщо не се случват. Но човек е устроен да понася, и си тегли едно философско заключение за всичките изброени по-горе и събира сили и продължава напред. Обаче, ето, че изведнъж, започват да капят misunderstandings. Това може да е както изравнителната сметка за парното, така и съпругата на бившия ти приятел, която ти казва, че разбрала за теб и, че искала да те помоли да не контактуваш с него, защото това пораждало Misunderstandings. Това може и да е последната ти любов, която те информира, че си има съвсем нова приятелка и много бил щастлив с нея и затова нямало да те посети за нова година. Това може да е просто поредния тролей, в който машината за билети не работи, а шофьорът не продава. Това поражда отново misunderstandings, но във всички случаи ти директно или индиректно си информиран, че ти си причината за тези misunderstandings. Накрая, задължително ти се извиняват, ако са те наранили с това писмо и ти пожелават приятен ден. Добре де, седейки си на въображаемата пейка под дюлата, мисля си аз, защо аз да пораждам тези misunderstandings между някакви други хора и защо изобщо ме занимават с това. Не е ли някак нередно, дори зловещо, тези, които те нараняват, избирайки друго щастие, да ти пишат как ти, разбираш ли, от хиляди километри разстояние пораждаш недоразумение между тях и техните тотофишове, на които са заложили. Взимам си една дюла и решавам да отхапя, въпреки киселия вкус и потенциалния ефект на разстройството. Единият ми крак е изтръпнал, защото съм го свила и съм седнала на него, докато клатя другия нагоре надолу. Стойката не е толкова трудна, просто се изисква леко по-висока пейка. Дюлата наистина е кисела. Опитвам се да разсъждавам наобратно, както клипа на Енигма. Ако това е настоящата ми точка, значи туко що се раждам наобратно и скоро ще стигна до прекрасното ми детство. Нямам друго обяснение, защото тези misunderstandings могат единствено да провокират обратното движение на времето и аз да се окажа малко момиче, което скача по поляните с пръчка в ръка. Ако достигнеш максималната наситеност от едно човешко преживяване, може би предстои прераждане. Мисля да ставам вече, защото явно времето започна да тече наобратно и аз започнах да усещам как всички минали неща изобщо не са се случили и някъде, нещо предстои.

there is fiction in the space between us

По-късно този следобед си мислех: не създаваме ли всички жени измислици, за да запълваме пространството между нас и мъжете? Готови ли сме да се изправим пред истината, такава, каквато една истина може да бъде...? Това беше в стил "Sex and the city".
Но, ако прекарате една събота, с компютъра си и няколко поредни романтични филми, със задължителните романтични сцени: каране на кънки на лед, докато пада снега, новогодишните лампи.. после, задължителното слизане от самолета в последния момент, защото си разбрал, че обичаш този мъж.. Няколко кутийки с тъмно-синьо или черно кадифе с пръстен с диамант..гледането на звездите с много красив и романтичен мъж, който е толкова съвършен, че те разтапя допълнитено с познанията за съзвездията, включително и легендите, свързани с тях....и т.н. и се замисляш след този любовен маратон - не са ли създадени тези филми за да поддържат празните животи на жените, които не могат да слезнат от двата метра над земята, където си летят от години. Милиони долари вляни в една кино-индустрия, която бие изкуствени хормони в милиони жени. Няма ли да кацнем най-после? Нека си платим сметката за сладките тортички с лимонада и да излезнем на ринга. Там ни чака противника. И ако не заиграем по неговите движения, ако не го усетим, за да знаем кога да вдигнем гарда, никога няма да можем да го свалим с един удар. Винаги ще ни удря в земята.
И толкова. По-добре с посинено око, отколкото с подути две ;)

Една съвсем реална приказка :)

"
Имало едно време, в едно далечно кралство, наречено Европеия, много малки подкралства. Хората били толкова много и толкова разпръснати, че с годините те забравили да общуват помежду си. Езиците на отделните племена се променяли, обичаите-също, дори и паметта започнала да избледнява. Така племената съвсем се изолирали и вече не помнели какво ги свързва. Принцесата на едиия от регоните, Булгари, отишла на лятна екскурзия в непозната земя. Тя била най-западната земя на Европеия. Там, случайно на една от своите редовни раходки се запознала с принца на една друга земя-Еспания. Те двамата били от новото поколение и съвсем нищо, ама нищо незнаели за времето, когато всички родове говорели общ език - живеели общ живот. Принцесата и Принцът се преоткривали и откривали, като говорели на изкуствено създаден език за изучаване на астрономия - Енгуш. Този език се оказал тяхната обща линия, от която почнало тяхното запознанство... Но то било съсем кратко. Като всеки нормален принц и принцеса, те имали важни държавни дела за правене и трябвало да се върнат по своите земи. Принцесата имала мисия в далечни земи за откриване на нови територии за своя род. Принцът имал да извършва преустройство в държавния апарат. Той пишел нова конституция, да целяла да даден на бедните повече образование и обучение и да ограничи неграмотията в неговите земи. И така, приятно и неочаквано, както се били запознали по най-западните земи на Португагалия, така и неприятно и очаквано трябвало да се разделят. При това завинаги. Те много се харесали и искали времената да са били други и да могат да бъдат заедно...но времената не били други и те не можели да променят хода на времето.
Изминали 2 години. Принцесата работила усилено за своята мисия в далечните земи. Принцът пътувал по войни в далечни източни кралства, които застрашавали мира на Еспания. Така, един ден, вестоносец донесъл на Принцесата писмо. Писмото дошло с един пратеник на бял кон. Той бил пътувал 3 дни и 3 нощи без да спре нито за миг, за да може да занесе поръчението на Принцесата. Тя дала на вестоносеца вода и хляб и разгърнала листа. Било писмо-покана за бал. Изпращал го Принцът. Почти 2 години Принцесата нямала нито вест нито кост от него и изведнъж - тази покана дошла. Поканата гласяла следното:
" О, Принцесо от далечните земи,
За бала и се приготви!
и към Динамарка намини
Там ще бъдем аз и ти
и нищо няма да ни раздели"

Така писмото за миг се изплъзнало от ръцете на принцесата :"Той е жив, Той ме помни!!! Той е жив!" И така, тя изпълнила всичко необходмо и казала на царя-своя баща, че отива на годишния бал в Динамарка - най-северната страна от Еуропеия. Свитата потеглила и в уречения ден, в уречения час, Принцесата застанала на балкона, където викачът представял гостите. "Ваше превъзходителство, Принцеса Кристияния от кралство Булгари!" В този миг от тълпата се показал Принц Ханс и я повел към дансинга за кралски танц. Там, в погледите впрени един в друг - те разбрали, че последните 2 години не били заличили чистотата на чувството, което пламнало между тях преди толкова време. Дори и на йота. Очи в очи се гледали, ръце в ръце се били сплели. Сърце със сърце заедно туптяли. Тази нощ те танцували неуморно. Безспир. Всеки танц ги понасял все по-високо в небесата. И така отново неусетно и неочаквано времето се изплъзнало като пясъчни пухчета през часовника не разбрали как камбаната на градския часовник ударила 12 часа. И Принцът трябвало да напусне бала точно в 12 часа, защото царят, неговият баща бил наредил баловете,на които неговия син, Принц Ханс, присъствал да приключват точно в 12 часа. Това било преди всичко от съображение за сигурност, защото Принцът имал много врагове и не една награда била обявена за главата му. Така, той успял едва да прошепне на ухото на Принцесата "Ще ти изпртя вест. Ще ти напиша чувствата си и ще ги закача на крилата на бели лебеди, които да долетят при теб." Така приказката за Принцът и Принцесата не могла да продължи, но не могла и да приключи никога. Така разказват старите феи на децата вечер, преди да заспят. Само една фея знае как завършва историята. Но, тя, още не е преминала в царството на феите-бавачки и няма как да я разкаже. Но, ще дойде ден и това ще стане, и тогава децата на нашите деца ще ни разкажат как завършва историята за Принцът и Принцесата от две далечни земи, на които не им било отредено да бъдат заедно..."

Копенхаген, 10.08.2009

What you do when...

Well what you do when a stunning news come...?What will follow when you find your self in a story when things had already changed and somehow so far you hadn't realised that? As one once said, "life is what happens while you are busy making other plans.." so often said and suddenly i realise i awlay pass this pure truth over my ears. Yeap. Once again, lets analyse the shitty past. Whatfor? But as usual.. for every occasion always the music finds me and i find a song and later i follow the lyrics to find out they say everything. Almos as happens in life. What if we could see truth whilst the things happen? What if we could be updated before getting oureslves surprised not nicely. Not that whatever happened was bad bad bad.. bad things do not happen and as a friend once said: when you will realise that there are no winners and no loosers. But what if, somehow, things just do not happen when there is no future prospective. Can't we just skip this intro and spend our life on something that matters.. that stays for a while and we, we are those that choose afterwardsÇ to be or not to be. There are no bad people.. it depends on how we see ourselves in certain situations. But once you start playing on the emotional side.. you always get kicked. I am starting with the man on the mirror, for god's sake. Too late to change anything. And Michael Jackson is simply not present anymore...But a little hope comes with my favorite series "Grey' anatomy"...
"Desen't matter how tough we are. Trawma always leaves a scar. It follows us home...it changes our lives. Trawma messes everybody up. But may be that's the point. All the pain..and the fear.. and the crap. May be going trough all of that is what keeps us moving forward. It's what pushes us. Maybe we have to get a little messed-up before we can get step-up..."


http://www.youtube.com/watch?v=1YTDtV3Co7A

Shut me out completely,
That would not be such a sin.
Lock up every entry,
Make sure that there’s no way for me to get in
Won’t try to pry them open,
Never mind knock upon your doors.
Truth is that there’s no reason for me to even see your face anymore.

But I need you ears and I need them now I’ve got something to say,
I’m not here today to win you back just to remind you that.

Sure as the rain starts to fall,
Yes I’ll always remember you dear.
And though we don’t talk anymore.
I was crazy for you; yes I was crazy for you, that’s for sure.

Nothings ever easy, I think we both know that it’s true.
I was convinced you loved me, and I was pretty sure that I loved you too,
When was our final moment whats your favourite might have beens.
When was my fatal error that changed the way you thought of me ever since.

Cos I made you smile and I made you laugh, i made nice gestures and surprised you enough?
But I made you come, but I made you cry,
I wish this was true but I’m not gonna lie.

So sure as the rain starts to fall,
Yes I’ll always remember you close
And though we don’t touch anymore.
I was crazy for you; I’m still crazy for you, that’s for sure.
Still crazy for you, still crazy for you, still crazy for you

Отново на път

Отново на път, но в по-малки мащаби! Отново се изправяш пред себе си и се питаш:Мога ли? Имам ли сили? Ще успея ли? Има хора, които излизат за победа. Има хора, които когато хвърлят последната стрела на дартс и предните са били неуспешни, вътрешно вярват, че тази ще уцели тройна 20-ка. Има и хора, които не вярват в успеха си. Искат го, но не вярват. Хвърлят стрелата и мислят, ето отново ще падне в страни. И да.. никой в края на краищата незнае какво ще се случи-могат и двамата да уцелят и двамата да не уцелят. Така че избирай дали ще вечеряш себе си, или ще вечеряш сочна пържола. Има хора, които излизат за победа и други, които излизат за да пробват. Ако ти е заложено да си от пробващите - имаш ли шанс за успех? Можеш ли да се пребориш със себе си и да успееш? Или се разрезваш на парчета и самоизяждаш, всеки път щом зарът падне погрешно. Отново на път, с всички тези мисли - имам бензин, имам здрава кола, имам карта - но дали ще стигна до точка Б...Нека бъдем честни - няма лесни победи, няма съдба, няма обстоятелства: само ние срещу другите, ние с другите, ние пред другите, ние уверени в нас. И толкова.

Когато кестените разцъфтят

Няма как, не невидимо, не тайно - пролетта дойде! Кестените се разлистиха, дъждът леко пръска и напоява земята - подготвя я за обработка! Слънцето залязва по-бавно и мързеливо и часовникът се движи по нови правила. Денят просто не иска да си отиде. Вечерите са топли и прохладни. Носи се мирис на разцъфнали череши! Ходим повече по улиците, не искаме да спим.. Минавам през стари познати места, и може и пролетта да се ражда, а на мен спомените ми се възраждат отново. Колкото повече остарявам, толкова повече спомени се възраждат. И ми тежат. Тежат ми историите, които се бяха случили някога тук, на тази улица. Нощите, през които минавах и купувах сладолед от магазина за сладолед и жената винаги пожелаваше "хубава вечер". Пак е тя, но вече, не е толкова позитивна, вече не пожелава нищо. Тежат ми листата на дърветата, защото си спомням как окапваха и снегът падаше бавно докато го гледах през прозореца на кухнята. Тази кухня, която и сега е на тази улица, но някой друг живее там. Тежат ми крачките, които извървявах тогава по същите тези павета..с леко очакващо сърце. Защото вярвах в по-добрия бъдещ ден. Днес вече е онова бъдещо време, но нищо от това, което очаквах да се случи не съществува. Само дърветата отново се разлистват и раждат нов живот. А на мен ми тежи това да го приема, защото си спомням.. Защото много помня и не мога да го погреба с есенните листа. Нали мравките заспиват и забравят всчико, което са научили и през пролетта започват отново от начало. Нов мравуняк, ново носене, нищо не помнят от преди. Заличили са всички научени умения и просто упорито започват да откриват нещата отново. Имаше една книга на Клифърд Саймък, от доброто старо време за мравките. Ако на 27 ми тежи всичко това, как ще живея на 47? Колко още спомени ще трябва да нося? Ще мога ли да забравя всичко това? Трябва ли да забравяш, за да живееш в сегашно време? Въпросът е, че ако достатъчно дълго време живееш на едно място, в една окръжност, ти имаш много малко места и много повече спомени. Трябва ли да бягаш от тази окръжност? или да намериш начин да се движиш с други очи? В мен отвисяват много забравени неща..и те се разлистват през пролетта и стават незабравени. Само здравият разум помага да продължавам напред. На 27, а на 47...?
Да, нека не живеем в миналото, нека забравим за бъдещето.. нека имаме само сега. The past is a history, the future is a mistery. Само, че не съм мравка.

and so it is

And so it is... I realise my heart is big enough to take this. To add some more of this strange pain and somehow too keep on.. But i wonder: is it that big enough to find a place for another one. I mean.. can i really take one more pain.. not that it was a surprise - neve was. But in a way it awlays hurts. I will never got to know you when you grow old. Never ment to be. Not mine fault.. not yours.. Just what was not ment to be. And i wonder - why? Why did it have to happen? to learn what? that i still can handle one more emptyness.. until when?? And yeap: in a way i can not feel this typical anger at you. No way. I only feel understanding. So werid. Nothing to blame. Only me and... me. "I can't take my eyes of you".. not even able to cry off that thing inside. how to get over it when unable to? what to say? Thankfull for knowing you, for being there and for being sincer.. god damnd i hate this. "i can't take my eyes of you". Pain heals... but there is noting to heal, is it? "did i say that that i love you?" never did.. i swear i never really wanted you. but it still hurts.. as you said "some things it is better not to tell. why did you at all? being happy - i wish to you. never really wanted anything more.. hope life does you good and you find your princess. honestly.. maybe this is life and somehow hope life does good to both of us. and someday, somehow we appreciate what happened.
Once more: thank you for everything "and so it is.." hope i go over it.. hope you do not have to. I still can't take my eyes of you.. but i know time helps.. i will. obrigada, Mayur
http://www.youtube.com/watch?v=5YXVMCHG-Nk
and
http://www.youtube.com/watch?v=u6uRg9aslZg

За страната с летящите пликчета

Трябва да си кажем „сбогом” и благодаря за всичко. Защото беше един прекрасен сън.
За пликчетата няма какво толкова да кажем, те просто си летят постоянно. И въпреки, че отскоро има затворени камиони за събиране на боклука, ех.... много време ще мине докато няма пликчета.
За усмихнатите лица на хората по улиците. За продавачите, които винаги знаят кой си, че си жената от банката, къде обядваш и вечеряш. Няма как... тук си прозрачен като медуза.
За жените, които могат да ходят с кофа на главата, газова бутилка, каса бира, дамска чанта, бутилка минерална вода, чувал с картофи, туба с вода, каквото се сетиш. Защото няма какво толкова да го мислиш, физиката си е казала думата – доброто разпределяне на тежестта, може чудеса да направи.
За таксиметровите шофьори, които имат един и същи вид визитни картички, само, че вместо Жоао, пише Жорж.
За морето и плажа всяка събота и неделя – когато стотици деца се плацикат в мръсната вода. Защото няма нищо по-добро от това да се разхладиш от жегата.
За вечното съгласие „да да да”, когато задаваш въпроса по неправилния начин.
За вечния разговор, как си , добре? и аз съм добре, благодаря.
За пластмасовите кутийки за обяд, пълни с ориз и пиле.
За такситата, които винаги пристигат за 4, 6,8,12 минути, но никога за 5 или 10.
Колко от нас, чужденците тук, знаят колко струва едно яйце, един хляб, кило картофи? Моля? За животът извън полана шопинг център. За спирките на шапа, с около 50 човека чакащи.
За страната с най-много ученици и деца по улиците. Колко процента от населението е под 30 ? Какво очаквате от тях – революция, икономически подем?
За петък вечер – денят на мъжа  или за седмицата след 20-то число.... след заплатите.
За животът днес. За страната в която почти никой незнае септември колко дни има. А годината колко седмици има – това е въпос за 100 000 в „Стани богат”. За щастието на незнаещия и нещаститето на просветения- За смисъла на дребните неща. И кой в края на краищата знае повече?
За Мозамбик, с любов

Jardim dos Namorados, 25 Fevereiro 2009

епизод - 2

Mozhe bi, zhivotyt te postavia pred trudnosti, za da dokazhesh, che si silen. mozhe bi taka stavash silen..kogato izdyrzhash. i dishash i dishash.
i dishash"

Момент ЕДИН МОМЕНТ. Да разделим думите на части - животът ни поставя пред трудности. Кой точно е той, животът, защо на него ще му се занимава с нас и защо ще си губи времето да си измисл трудности за да ни поставя пред тях??? Така, че я да си говорим честно - никой не ни е виновен, ако ние си се прецакваме сами. И толкова. И ако след това си страдаме, си е съвсем нормално. И ако някой е казал, че човек се учи от грешките си, из искам да му кажа СИГУРЕН ЛИ СИ? Защото аз мога да ти покажа един милион примера, че човек НЕ се учи от грешките си. Да, в едно си прав - не ги повтаря същите, щото прави Още По-Големи грешки!

Колко пъти трябва да ти се случат трудностите за да се научиш да правиш правилните неща, да взимаш правилните решения? Аз мога да ти кажа - няма правилни решения. Ама поне има решения, които се базират на добра логика.
Не си играйте с чуждите сърца, щото това не е редно. и ползвайте плажно масло.

TIA

Sitting here a list of TIA things i will always have in my head leaving Mozambique
- temos uma pequena avaria - usually ment for me we have huge problem and we definately have no clue how to resolve it. Could be electricity cut in the hotel in Beira, the elevator in our building with pequena avaria 6 months or just the cofe machine in Scandals (Ponta D\ouro)
- the choice when i really feel like eating something sweet - shall i take Ferrero Rocher or Raffaello.
- the strangest fanta orange i have ever tasted. whih in a way was compencated by fanta ananas and fanta uva
- or why colgate is not a trade mark of a toothbrush, but just the definition of toothbrush. For example aquafresh is colgate..if you know what i mean

(next)