за всички отминали потенциални

С всяка кола на всеки светофар отминават моите любови. А някой ден всички ще се озовем в пръстта на два метра под земята. Скоро попитах една моя приятелка, мюсюлманка, какви са погребенията при тях. И знаете ли каква е разликата? Липсата на ковчег. Слагат телата в бял чаршаф, директно в пръстта. И толкова. Защото, се вярва, че човек от пръстта е създаден и на пръст става. Мен и моите отминали потенциални любови, може живота да не ни срещне, но ще ни срещне пръстта. По един или друг начин. Толкова е просто. Мисля си, че животът е толкова, толкова мъничък, че не си заслужава да не опитваш да си правиш сценарии с всеки потенциален някой. Жалко е само, че не можем да ги изживявам наистина. Защо човек е възнаграден с голямо въображение, когато не може да ги реализира продуктите на това въображение?

Затова, за всички мои отминали потенциални, аз ще бъда с вас - в една или друга форма ще се слеем.
http://vbox7.com/play:84fd512c
И.

What a wonderful world

Въпросът е малко спорен. О. каза, че всеки иска да живее, дори и миньора в Китай, който едва ли се кефи много много на живота си. Тук О. вмъкна едно пояснение - "самоубийците не ги броим". А пък, според мен, не всеки наистина иска да живее. Има хора, които могат да изтъргуват правото си на живот срещу например една екскурзия на екзотично място или билет за концерта на любима група. Така де, животът може да е много скучен и безмислен.
Има хора, които се борят за живота си, когато някоя външна сила се опитва да им го отнеме. Има и такива, които с лека ръка го подаряват на тази външна сила. И не защото са самоубийци. Не мисля.
Това е последната песен, която Ева Касиди е изпяла на tribute Концерта, който приятели са организирали в нейна чест. Тя бавно си е отивала от този свят, благодарение на някакви образования в тялото и, които не се лекуват. И, накрая, са я занесли на ръце на сцената и тя е изпяла любимата си песен. Малко след това, я закарват в болницата и тя си отива. Мисля си, че сигурно тя не е искала да изтъргува живота си. И накрая, просто го е казала преди да си тръгне от този свят. Колко от нас могат да го направят по същия начин, се чудя.
и някак..настръхвам всеки път, когато слушам тази песен..Защото ми се иска и аз някой ден да си тръгна с песен..а като, че ли за момента съм по-склонна на сделка.

http://www.youtube.com/watch?v=uEBBGSgO16M

Have a little patience

Блоговете са и за това. Да се осмеляваш и да казваш неща, които не можеш да кажеш. Има и вариант - да пишеш неизпратени писма. Но те остават в теб. И ти тежат. Блоговете са и за това - да пишеш лични неща към лични за теб хора, които да ги четат всички, но не и те. Така - все едно пускаш в космоса песен, която се надяваш някой ден, някога, в някоя друга светлинна година тази песен да достигне до където трябва. И да е имало смисъл.
Затова пускам тази песен - за да кажа нещо на някой.

http://www.youtube.com/watch?v=nDfRuY7pp-g

В тази песен бих заменила думите salvation и depend - никой не иска да е спасение на някой и никой, не е много искрен, ако казва, че иска да е зависим от другия. Кой ще ги носи тези отговорности, бре Тейк Дет? Но все пак, песента казва и други неща. Затова я пускам в космоса и .. от там нататък - да се оправя.

teenage love affair

Nothing personal ;) just couple of rules:
1. Always keep Coca Cola in the fridge
2. Remind yourself most popular date spots: Apteka, Popa, NDK
3. Think of all the games you remember - so that you can use them as ice-breaker
4. Holding hands is crutual - make sure your nails and hands are in a good shape
5. Good night sms-messages - think of some good onces
6. Search the TV for some sport events - invite him at your place "to watch the game" if ya know what I mean ;) /prefered games with many technical breaks - when kissing is more possible/
7. Find the longest ever movie in history: Star Wars, Titanik, whatever.. so that he stays longer and you kiss more..eventually
8. Search the web for some "teenage" expressions - be cool
9. do not rush things - be patient
10. get a parallel date if you really wanna get laid

Nothing personal guys :)

http://www.youtube.com/watch?v=UJs6WClFqJU&ob=av3e

Искаш ли да ходим?

Два блестящи примера за това, колко прости биха могли да бъдат нещата дори и сега.. дори и на 29.
1- Едно време, когато си харесаш някой, обикновено момчето те пита "Искаш ли да ходим" и вече знаеш - ние сме гаджета.(това, в случай, че последва отговор "да")
2- Разговор между две момченца на детската площадка тази събота "Искаш ли да бъдем приятели?"
И сега, ако се пренесем в реалността на 30-годишните - кога, кога, разбираме, че вече сме гаджета?
а.) ако преспите една вечер, и ти не се изнесеш докато той спи
б.) ако спите две вечери подред и все още си обещавате "ще се чуем по-късно"
в.) ако излезнете на кино и не последва вечеря със секс? Тогава пък - ще следва въпроса - "не му ли хареса предния път"
И така..до безкрай
Някои хора казват "Когато спи с теб три пъти и ти се обади на следващия ден." (Елена)
"Когато те запознае с неговите приятели" (анонимен източник)
"Ако качи снимка на двамата и те тагне на Фейсбука"(моята вълшебна фея)
Ако си смени статуса на in a relationship (жив пример от Тошко). Ама и тогава не става ясно с кой и дали ти си този, с който е в relationship.
На кой смс и на кое обаждане става ясно? Къде е финиша на "свалката" и старта на "връзката"? И има ли изобщо разлика между двете?
А не можем ли просто да се попитаме "Искаш ли да ходим?"? Или просто ни е страх от отговора от другата страна :) Хе Хе

Бул. Дондуковъ

И тази история започва с израза „мамка му, нямам цигари”. Следствията са ужасяващи.
Установих защо го няма вдъхновението да пиша. Заради интернета е. Прекалено много хора пишат, пишат хубаво, имат добри идеи – чувстващ се тъпо да се съревноваваш с тях. А ти просто искаш да си пишеш, и даже се надяваш никой да не чете блога ти. Никой, освен единствения ти фен, който ще прочете и рецептата от очния лекар, ако я сканираш и ъплоуднеш. И даже – ще коментира. Това се нарича истинско приятелство без „”.
И все пак, историята ще започне. Мамка му, нямам цигари. Как изглежда денят на средно-статистическия българин (тук, препратка към блога на Иво Сиромахов), който работи на бул. Дондуков. Сутрините са най-екзотични, ако пътуваш с трамвай. И той не трябва да е номер 20, защото там не е екзотично. Екзотичното е в 22, който сутрин в 9 без 15 е пъъълен. А нали знаете, че в тези мутрески, приличащи на камиони за извозване на евреите за кремация през втората световна, имат две особени черти. Всеки, който се е возил поне веднъж в тях, е напълно наясно за какво говоря. Първата е – че има много малко перфоратори и те обикновено са разположени на най-неудобните места, така, че трябва да си тренирал лека атлетика - овчарски скок, за да се добереш до някой от тях. Втората характерна черта на трамваите е – охлаждането. Това по принцип става с прозорци, но нали ви казах, че тези мутриски (мутрески, хаха) всъщност са били предназначени според мен за „обречените” и прозорците ги няма. Има само очертания на прозорци, но те не се отварят. Никога не е било предвиждано да се отварят. Това е положението в трамвай номер 22 на път за Дондуков. Капучиното купувам от ОМВ зад БИЛЛА. Само 1,90, а ако имате късмет – могат дори да ви нарисуват сърце с пяната. Това е много рядко, и зависи много как ще отговорите на трики-въпроса, „Да ви предложа ключодържател на промоция”.
Ако все пак успеете да се доберете до трамвая и да се предвижите до Дондуков, препоръчвам спирката на Операта, след пресечката с Раковска. Има една особеност, за пешеходците, няма нужда да пояснявам. Бордюрите са най-високите в историята на София, или поне така твърдя аз. Няма как да се озовете на тротоара , без да сте тренирали овчарски скок. Дотук се оказва напълно ясно, че леката атлетика е задължителна дисциплина. Тръгвате леко на горе по булеварда за да стигнете първата пешеходна пътека на втората пресечка. Това е пешеходната пътека, където никой никога не спира, ако не си извоювате това право. Действа много освежаващо за начало на деня. На улицата животът тече, както беше в онзи филм Нотинг Хил на пазарчето. Няма да ви разказвам за хората от магазините, които всяка сутрин съжителстват с мен, без думи. Имаме едни и същи съдби, виждаме се, не се познаваме, знаем, че аз съм част от тяхното обикновено ежедневие, и те са част от моето. И, че в този момент, съдбата и планетите ни се движат в една траектория. Поне за секунди всяка сутрин.
Няма да разказвам за всяка тъжна история на бул. Дондуков, за всяка весела случка, за снега през зимата, за изненадващия дъжд и хората, които се крият под балконите. Булевардът има своя живот. Така както всяка една друга уличка. Мамка му, бих запалила сега една цигара, преди да ви кажа края на историята. Краят е съвсем прозаичен. Никога нищо няма да се повтори. Местя се в друга слънчева система, друга вселена, други планети. Траеторията ми се изменя. Незнам дали това няма да срине слънчевата система, друг млечен път. Исках само да ви разкажа за сутрините и вечерите и за всичко, което ако не се разкаже, ще се забрави. А бул. Дондуковъ, не може да остави нашите истории незапомнени. Защото сме част от историята. Всички ние. И така.

the corner of the earth

Много мина, малко остана..
Облаци от мъгла и синьо-зелено-оранжев слънчев лъч
просто нищо няма да се случи
защото нищо никога не ти предстои

http://www.youtube.com/watch?v=86xGW2FkSVM&feature=PlayList&p=D3934F2CE6CAE309&playnext_from=PL&index=36

Писмо от Софи Шол

Пиша това писмо от затвора. Тъмно е, и само остатъците от слънчевите лъчи, отразяват решетките в зелената стена зад мен. В стаята сме, аз, масата, столът, лист хартия и молив. Присъдата е ясна. От тук нататък сме аз и времето. Нямам часовник. Знам, че когато дойде часът, ще чуя стъпки в коридора, и звън на ключовете. Това, няма да е звън на свобода. Това ще е последния звън, преди края. Трябва да се сбогувам с живота си. Имам само този лист и молив. Имам молив, вместо химикалка, защото си мислят, че мога да се опитам да се самоубия с нея. С молив, явно е по-трудно. Не мисля да опитвам. Просто не си заслужава, щом ме чака, много по-приятна смърт. Трябва да се опитам да напиша нещо за всички, които ме познават, и които не ме познават, по стечение на някакви обстоятелства ще са заинтересовани от моето предсмъртно писмо.
В крайна сметка, не е голямата работа. Но явно, в тези моменти, имаш уникалния шанс, да направиш от смъртта си - една приятна драма. Ето защо, сега обмислям, какво бих казала за сбогом.
Като цяло, това, с живота, ми се видя крайно неинтересно и като че ли, очакванията бяха много по-голями от резултата. Струва ми се, че през цялото време на съзнателното ми живеене, много надценявах бъдещето. И изобщо, май вземах много на сериозно всичко. Не ми се струва, че бях родена за да направя нещо много съществено. Но пък, явно, много ми се е искало. Иначе, нямаше сега да съм тук.
Мисля, че все пак, е добре, че мога да го напиша, за да знаят останалите и да не се правят на "дръж ми шапката", както обича да казва баба ми. Тя също много обичаше да ме заплашва, когато не слушам, със следното: "ще те гекна у земята". Никога и не успях да разбера какво точно ще стане с мен като ме "гекне", но явно е нещо по-лошо, отколкото съм била готова да приема. Дори и сега ми се струва, че по-лесно приемам скорошната ми смърт, отколкото евентуално "гекване" от страна на баба ми.
Чувам звън по коридора. Сигурно е за мен. Добре, е че не се забавиха, защото вече съвсем ми изчезна вдъхновението. Мисля, да си полегна след малко. Вечен сън. Слънцето вече почти се скри и последните лъчи преди секунди се изтеглиха обратно, така както моят живот ще се изплъзне след малко. След инжекцията. Ще останем само аз и звездното небе.

http://www.youtube.com/watch?v=nkvLq0TYiwI

Менувачница

There is a story that tells that whatever happens it had already happened. This is why I know I had already been in your car. Driving back. I already had had walked these streets and enjoyed the evening hours. Whether it was autumn or spring - doesen't really matter. But it was not today the first time.
I also know that we always have the moment in between the moments. And this is what we basically do. We are having fiction relationship.
What I still do not know is - where the time machine will bring us. Definitely- there is no past and future with you. Present is just a way back to one of those two possibilities. Probably that is way I like you.
No more to say.

Civil status

Когато си пишеш Автобиографията - можеш да избираш няколко параметра, които да включиш или не - например Шофьорска книжка. На кой му пука дали имаш такава, освен ако не кандидатстваш за нещо в тази част. Хоби, също ненужно. Никой няма да отбележи, че не си го написал, защото така или иначе - пишеш глупости, както и всички останали. Музика, книги, разходки с приятели в свободното време. И ето, го и моя любим - Семейно положение - Тук обаче, има нещо много интересно - забелязва се от всички ако липсва, но не могат да те питат за това по време на интервю, освен ако не са задници и освен ако незнаят, че можеш да ги съдиш за дискриминация. Ти пък можеш да се направиш на 6 без 10 и да избягаш от въпроса. Обаче, когато все пак се наложи да се изправиш пред група от 15 човека и предварително са ти зададени параметри на представянето - какъв е избора ти? Още повече, когато всички 8 човека, презентирали преди теб, вече са обявили, колко щастливо са оженени и колко деца имат. Има и такива, които обявяват статус "неомъжена", но бързо се поправят "но заета", т.е. имам си гадже, не си мислете, че съм самотна и сдухана .
И ето, идва моя ред и аз с широка 24 каратова усмивка казвам "неомъжена".. на езика ми е да продължа нещо от рода, "не само, че съм неомъжена, но и съм незаета. т.е. ако измежду вас има кандидати - ето, светва зеления светфар".. обаче, знаеш ли как ще реагират 10 мъже от 10 националности, включващи косово, албания, сърбия, босна,украина... И така, не рускувам, но забивам печата на челото си пред всички НЕОМЪЖЕНА. И вече съм в друга категория. Теглим чертата и аз оставам от онази страна.."хммм"..започвам да улавям погледи на оженени мъже, които с едното око леко намигват нещо от рода - щом не си заета, значи .... хм..хммм, може пък и да се позабавляваме, а..? no engagement, just fun. И това как успяват само с поглед да го кажат, само женените мъже знаят. Другите, група "Добри съпрузи", вече ме избягват, защото не се знае какво мога да им направя. Много е рисковано. Странят от мен, както ако имах шарка и чума и свински грип едновременно. Две деца и жена ги чакат в къщи. Изведнъж се превръщам в ябълката на дървото, която ако захапеш - излизаш от рая. А и жените претърпяват промяна. Тези, обявили щастливия си статус "Омъжени", автоматично наблягат на това, колко много обичат бебетата си и колко деца имат и изведнъж статусът им от "съпруги" се превръща директно на "добри майки" и въпросът приключва там. Хубаво е, че можеш да се отъждествяваш с каквото си искаш.
И ето, аз се отъждествявам официално с "Неомъжена" при това "Щастливо неомъжена". И оставям 24-каратовата ми усмивка да говори вместо мен и моя Civil status.

Точка и толкоз по въпроса. http://www.youtube.com/watch?v=ZeWsnH2a4XA&feature=related
Македония, Велес

Аз съм от тези, които...

Аз съм от тези, които бяха чавдарчета, но не и пионерчета. Израснах в тухлен блок, който се накланяше от строежа на метрото. Аз растях, и строежа на метрото растеше. Близо 20 години преди да видя спирка Вардар. Аз съм от тези, които "отиваха за джанки", карайки своите балканчета. Школник, беше лукс колело.
Обичам сега, обичах и тогава музиката. Имах една касета, винаги заредена в касетофона, ако пуснат любима песен по радиото, да натисна копчето "запис". За да записва касетата, трябваше да сложа хартийки в две дупки отгоре. Най-гадното беше, ако водещия се включи в началото на песента или в края с някакви коментари.
Купувах си и плочи, но по-скоро само за майтап. Слушах Тангра. "Рок в минало време", всяка неделя от 16 и "Златните 12 в 12" всеки ден. Това променяше денят за мен, и правеше дългите часове докато продавах в магазина, по-цветни.
Ние бяхме тези, които пробиваме дупки в монетите от 20 стотинки, за да можем да ги изтеглим обратно от автомата за телефон. После, когато измислиха фонокартите, цялата технология се провали. Но, ето, че от дистанцията на времето - всичко се връща и фонокартите вече са умряла работа.
Аз съм от тези, които си купуваха дъвките Love is, за да четат какво ще пише на листчето. Никога не събирах миришещи листчета и салфетки. Събирах захарчета.
Бях от "добрите" на народна топка, защото не ме беше страх да хващам топката, когато ме нападат. Ходех за боза и връщах стъклените бутилки. Връщах и цели каси с бутилки от бира или швепс. Швепсът беше 1 лев. Така спечелих една година 60 лева за летния лагер. Аз съм от тези, които слушаха 2 unlimited и Iron Maiden. От тези, които за първи път видяха мобилен телефон в "Градът на капитала" и мигновено решиха, че някой ден ще станат дилъри. Не заради мобилния телефон, разбира се.
Бяхме малки, когато СИК и ВИС се появиха, но помня колко модерно беше да си "мутра". Ние не се обличахме много добре. Момчетата носеха анцузи с копчета отстрани, а момичетата клинове в електрикови цветове. Нямахме гел или лак за коса, и си правехме бретон тип "купичка" с вода и захар.
Капитан планета беше най-великата анимация. Монополът - задължителен за всеки дом.
И да, аз съм от тези, които сега са вече "големите". Имаме не само телефони, подвижни компютри и ултра скъпа козметика. Имам всичко, което дори не съм и мислела, че ще имам. И все пак..се плаша. Какво ще стане докато стана на 60?..Ще преглътна ли напредъка? Ще остана ли "в час" с всички промени? Ще запазя ли себе си..по пътя??