Бул. Дондуковъ

И тази история започва с израза „мамка му, нямам цигари”. Следствията са ужасяващи.
Установих защо го няма вдъхновението да пиша. Заради интернета е. Прекалено много хора пишат, пишат хубаво, имат добри идеи – чувстващ се тъпо да се съревноваваш с тях. А ти просто искаш да си пишеш, и даже се надяваш никой да не чете блога ти. Никой, освен единствения ти фен, който ще прочете и рецептата от очния лекар, ако я сканираш и ъплоуднеш. И даже – ще коментира. Това се нарича истинско приятелство без „”.
И все пак, историята ще започне. Мамка му, нямам цигари. Как изглежда денят на средно-статистическия българин (тук, препратка към блога на Иво Сиромахов), който работи на бул. Дондуков. Сутрините са най-екзотични, ако пътуваш с трамвай. И той не трябва да е номер 20, защото там не е екзотично. Екзотичното е в 22, който сутрин в 9 без 15 е пъъълен. А нали знаете, че в тези мутрески, приличащи на камиони за извозване на евреите за кремация през втората световна, имат две особени черти. Всеки, който се е возил поне веднъж в тях, е напълно наясно за какво говоря. Първата е – че има много малко перфоратори и те обикновено са разположени на най-неудобните места, така, че трябва да си тренирал лека атлетика - овчарски скок, за да се добереш до някой от тях. Втората характерна черта на трамваите е – охлаждането. Това по принцип става с прозорци, но нали ви казах, че тези мутриски (мутрески, хаха) всъщност са били предназначени според мен за „обречените” и прозорците ги няма. Има само очертания на прозорци, но те не се отварят. Никога не е било предвиждано да се отварят. Това е положението в трамвай номер 22 на път за Дондуков. Капучиното купувам от ОМВ зад БИЛЛА. Само 1,90, а ако имате късмет – могат дори да ви нарисуват сърце с пяната. Това е много рядко, и зависи много как ще отговорите на трики-въпроса, „Да ви предложа ключодържател на промоция”.
Ако все пак успеете да се доберете до трамвая и да се предвижите до Дондуков, препоръчвам спирката на Операта, след пресечката с Раковска. Има една особеност, за пешеходците, няма нужда да пояснявам. Бордюрите са най-високите в историята на София, или поне така твърдя аз. Няма как да се озовете на тротоара , без да сте тренирали овчарски скок. Дотук се оказва напълно ясно, че леката атлетика е задължителна дисциплина. Тръгвате леко на горе по булеварда за да стигнете първата пешеходна пътека на втората пресечка. Това е пешеходната пътека, където никой никога не спира, ако не си извоювате това право. Действа много освежаващо за начало на деня. На улицата животът тече, както беше в онзи филм Нотинг Хил на пазарчето. Няма да ви разказвам за хората от магазините, които всяка сутрин съжителстват с мен, без думи. Имаме едни и същи съдби, виждаме се, не се познаваме, знаем, че аз съм част от тяхното обикновено ежедневие, и те са част от моето. И, че в този момент, съдбата и планетите ни се движат в една траектория. Поне за секунди всяка сутрин.
Няма да разказвам за всяка тъжна история на бул. Дондуков, за всяка весела случка, за снега през зимата, за изненадващия дъжд и хората, които се крият под балконите. Булевардът има своя живот. Така както всяка една друга уличка. Мамка му, бих запалила сега една цигара, преди да ви кажа края на историята. Краят е съвсем прозаичен. Никога нищо няма да се повтори. Местя се в друга слънчева система, друга вселена, други планети. Траеторията ми се изменя. Незнам дали това няма да срине слънчевата система, друг млечен път. Исках само да ви разкажа за сутрините и вечерите и за всичко, което ако не се разкаже, ще се забрави. А бул. Дондуковъ, не може да остави нашите истории незапомнени. Защото сме част от историята. Всички ние. И така.