Час по музика

Имаше една песен. Помня я много добре. Учителят по музика в кварталното училище, Йосифов, беше написал друг аранжимент на музиката и вместо стандартните мелодии в стил "сладкопойна чучулига" тази беше по-скоро "Лет ит би". И всички много я обичахме. В час по музика понякога пеехме. Да, пеехме и Мандарини на Графа и разни други песни, но винаги завършвахме с тази...и на всички ни харесваше. Нямаше много въпроси по които 26 човека на възраст 13 години да постигаме единодушие, но дали да пеем тази песен - винаги бяхме на едно мнение. "Знам, че искат да бъдем различни Да си дупчим в трамвая билет да си търсим в спорта отдушник ако нещо не ни е наред. Щом потеглиме, ще ни подсетят ще ни кажат къде да се спрем. Ние следваме всички съвети... не съвсем, не съвсем не съвсем. Ние крачим по чуждите дири ние спазваме вечно реда ала щом ни оставят за малко намира се стремим да оставим следа. Колко нощи минават безсънни... като сън отминава денят, тиха струна понякога звънва.. някой път, някой път, някой път. Ще допускаме нашите грешки и дори ще се учим от тях. Но Животът, Животът не пише бележки, а ни среща с болка и смях." И тук.... не помня последния куплет.А ми е важно. Искам да знам как завършва песента. Някой???... Уа, дабадаба....