понеделник, 23 юли 2012 г.
Едно на лице...две на опаки
Хм.
Може би трябва да забравиш за да си спомниш. Да заминеш надалеч, за да се чувстваш добре в къщи. Да се загубиш, за да намериш правилния път. Или да намериш правилния път за да се загубиш...Да замълчиш, когато вътре в теб нещо вика. И да крещиш силно, когато вътре в теб нещо мълчи. Да вдигнеш глава и погледнеш високо нагоре, когато се намираш ниско долу. И да скочиш на земята, когато си в леко ефирно летене на духа. Да правиш всичко наобратно - за да запазиш равновесието. И всичко така, но наобратно. И всичко наобратно, но така.
Не можем да се движим винаги в една посока. Животът не е магистрала. Поне не всеки живот, нали? Поне не моя. И не е безкраен. И ако съм се засилила по пътя, значи трябва да спра. Не е редно да живеем в илюзия. Това ни обърква. Всичко е малко е объркано. Или просто игра на думи.
И.
http://youtu.be/MVGgGW1ZalY
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
.jpg)
1 коментар:
oshte ot deca se uchime che ne moje da imame vsichko tuk i sega moje bi tochno zashtoto mnogo ot nashite zelania si protivorechat :)
vechra gledah dr.house i toi kaza nakraja na seriata - ne moje da imash vsichko. a seriata beshe za tova kak edna mlada lekarka broke the rules thinking that she saved a human life and finally she felt guilty for being dishonest and if she did not do anything she would have felt guilty if the patient has died.
Публикуване на коментар