Тук

Още има тук. Толкова се радвам да се завръщам там, където са миналите мисли. Вече знам, че трябва да се откажа да пусна миналото да си ходи. Знам, но не искам. Харесвам го прекалено много за да го пусна. Пак е есен. Всичко е същото. Само аз вече живея с малки цели. Всеки ден по нещо мъничко. Малки стъпки и то за да остана не по-далече откъдето съм. Аз и моето минало. Пазиш ли още ключа? Той не отключва никоя врата вече. Надявам се да го пазиш. Аз пазя цветето. Почти. И когато и то си отиде - вече нищо няма да е останало освен спомена. После ще видим. Може и да го пусна. Някой ден. 13 години. 13 есени. 13.

Есен

Кестените танцуват по земята, а едно усещане за есен трайно се е настанило във въздуха. Тя отново е тук. И носи спокойствие. Носи очакване за топлата зима и края на още една година.. И за още едно начало. В моята сезона класация, есента е лидер. Така мисля поне засега. И ми е едно приятно. Бъдете спокойни. Всичко ще свърши скоро. А и нали времето е кръгло.Ще се завъртим и пак ще сме тук. Само малко по-големи.

Корпоративо Дежа Ву

Нека бъдем честни, заобиколени сме от липса на смиленост.

Ние сме плод на корпоративната безмислица – всичко се върти около милиони безмислени процеси и отношения. Втората по сила икономика в света е пред фалит...за пореден път... И ще изхабим куп думи и анализи, и графики ще направим за да илюстрираме рекордният външен дълг. Да, но това не е проблем. Проблем е, че живеем в действителност, която предполага тези две  неща да съществуват едновременно – една от най-силните икономики и предстоящ фалит. То е нещо, като да се тревожим се, че мъж е родил в осмия месец, и какво е довело до тези аномалии, а не защо мъж е бременен.

Не разбирам безмислието на общуването – това ежедневното което се основава не на наличието на интерес, а на нуждата да се поддържат отношения, на личните амбиции на хората, на съжителство между различни сами по себе си индивидуалностии. Това, че работим заедно и исками да получаваме пари, не осначава, че сме еднакви. Не, ние не сме еднакви. Ние не сме от една каста.

Но нека бъдем честни, ние сме безмислени в това което правим,  и небезмислени в това, което сме. Просто всичко е една голяма пиеса.

http://youtu.be/DYu_bGbZiiQ?list=PL5D54379C04F65ABD

Супер Марио

Трябва да искаш да спасиш принцесата. Всичко започва от първо ниво. Още не знаеш какво можеш, дали можеш да скачаш, колко високо и как да се засилваш. После идват траповете. Падаш. И започваш отначало. Но този път, скачаш. И после стигаш до броненосците. Виждаш как се придвижват към теб, но не знаеш дали носят стотинки или ще ти вземат живот. Губиш живот. Започваш отначало, скачаш над трапа, скачаш над бръмбарите. И после те улучва огнененото кълбо. И пак отначало. И стигаш второ ниво. Не повтараряш всичко отново. Търсиш баланс между стотинки и бързина. Сблъскваш се с нови неща. Защото принцесата е затворенав кулата и чака някой да я освободи. И всяко начало е една идея по-близко, едно  ниво по-високо. Не си стигнал края, далеч си от началото. Никога няма да си готов от първо ниво да стигнеш до кулата. Така са направени игрите, и никога няма да имаш достатъчно животи да го направиш без да паднеш в трапа, без да скочиш върху броненосците, без да те удари огненото кълбо. Не можеш да си подготвен за трудностите, поне не за всички. Всичко е изчислено. Но можеш да преминеш към следващото ниво. Но само ако опитваш. Нека кажа защо Супер Марио и защо тази история. Защото ни се иска нещата да са по-лесни. Да се случват, така както си мислим. Пътят да е кратък и да е по правилата. Обаче тогава няма път, ще има цел и резултат, а винаги между тях има един Супер Марио. Въпросът е искаш ли да играеш? Искаш ли да спасиш принцесата? https://www.youtube.com/watch?v=4kvT0dywaF8

Предутрин

Някои неща ще се загубят безвъзвратно. Думата безвъзвратно ще се загуби също. Всичко, което помним ще си отиде с нас или с тези след нас. Трябва ли да се търси приемственост? Или всичко това няма смисъл, ако реално времето не е права линия, а една спирала без начало и без край. По мои изчисления, понятията за време и пространство могат да се приемат за парарелно и едновременно съществуващи във всеки един момент. В някоя паралелна реалност все още има "Синьото" на ст. Васил Левски и аз мога да се разходя до там и да видя къде след десетина години ще има стълби към метрото, и ще се опитам да си спомня, какво беше когато ще е имало метро и няма да е имало кафе. Някъде отново тръгвам на училище и ми липсва предния зъб. И в този момент, в някоя реалност сресвам бавно бялата си коса и я сплитам на тънка плитка. Оглеждам в огледалото умореното си лице и бавно и леко разсеяно с ръка опъвам кожата на лицето за да видя колко и дали изобщо е еластична вече. И някъде там, много далеч ходя по пясъка и се взирам в хоризонта и в следите, които отливът е оставил. И мисля, колко, ама колко наистина съм далеч. А после се събуждам и си казвам, странно отново сънувах, че съм в Мозамбик. И виждам как, в една стая, един леко прегърбен композитор припрятно изсмуква до филтър цигарата си и за пореден път задрасква изписани думи които записа преди минута на белия лист. И бързо нахвърля още ред и два и тихо продрънква по клавишите на пианото и тихо промрънква последния комплет. И слънцето почти се е показало на хоризонта. Но почти. http://www.youtube.com/watch?v=4IRzQY-D2HA&list=PLFE5774DF45950FFF&shuffle=369

За времето

няма точна измервателна единица, но може би времето между теб и жената в метрото срещу теб е точно толкова колкото между теб и момичето, до теб. Няма значение какво мислиш да правиш. Защото бъдещето го няма. Какво ще се случи днес? Какъв ще бъде деня ти? Най-сигурното нещо, е че никога няма да настигнеш утре (винаги нещо ще ти предстои и няма да знаеш какво е), и няма да върнеш вчера. Ти си и винаги ще бъдеш точно по средата. И някой ден - просто, ами да, просто ще си тръгнеш. И толкова. http://www.youtube.com/watch?v=OuvdzBt64RQ&feature=share&list=UUXdXYt4AHjnIMnmItbdNyfQ

Час по музика

Имаше една песен. Помня я много добре. Учителят по музика в кварталното училище, Йосифов, беше написал друг аранжимент на музиката и вместо стандартните мелодии в стил "сладкопойна чучулига" тази беше по-скоро "Лет ит би". И всички много я обичахме. В час по музика понякога пеехме. Да, пеехме и Мандарини на Графа и разни други песни, но винаги завършвахме с тази...и на всички ни харесваше. Нямаше много въпроси по които 26 човека на възраст 13 години да постигаме единодушие, но дали да пеем тази песен - винаги бяхме на едно мнение. "Знам, че искат да бъдем различни Да си дупчим в трамвая билет да си търсим в спорта отдушник ако нещо не ни е наред. Щом потеглиме, ще ни подсетят ще ни кажат къде да се спрем. Ние следваме всички съвети... не съвсем, не съвсем не съвсем. Ние крачим по чуждите дири ние спазваме вечно реда ала щом ни оставят за малко намира се стремим да оставим следа. Колко нощи минават безсънни... като сън отминава денят, тиха струна понякога звънва.. някой път, някой път, някой път. Ще допускаме нашите грешки и дори ще се учим от тях. Но Животът, Животът не пише бележки, а ни среща с болка и смях." И тук.... не помня последния куплет.А ми е важно. Искам да знам как завършва песента. Някой???... Уа, дабадаба....